150 години от рождението на Пенчо Славейков

На 27 април 2016 се навършват 150 години от рождението на една от най-знаковите фигури в българската литература – поетът Пенчо Славейков. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков.  Роден е през 1866 в град Трявна. Родната му къща днес е превърната в музей.  

Повратен момент в живота на Пенчо Славейков е падането му в леда на Марица през 1884, когато се наранява тежко и бива парализиран. След този момент цял живот Славейков се бори със страданието и го преодолява. Сам той се шегува, че именно този инцидент го е насочил към поезията. Творчеството му е белязано със знака на европеизма и с пренасочване на фокуса от обществото към човека. Затова го причисляват към индивидуализма. Той е един от основателите на кръга „Мисъл“, който поставя началото на модерната българска литература след Освобождението.  

Пенчо Славейков умира на 10 юни 1912 в малкото курортното градче Брунате в Италия. Погребан е в селското гробище, а през 1921 костите му са пренесени в България.

По повод годишнината Българската народна банка пусна в обращение медна възпоменателна монета „150 години от рождението на Пенчо Славейков“. Тя може да бъде закупена от касите на БНБ за 18 лева. Монетата е изработена от мед, проба 999/1000; тежи 16.4 г, а диаметърът ѝ е 34.2 мм. 

Снимки: БНБ

На лицевата страна на монетата е изобразена емблемата на БНБ с годината „1879“ върху лентата, а на обратната страна е изобразен поетът Пенчо Славейков, неговият подпис, както и надпис „150 години от рождението на Пенчо Славейков“. 

Google също отдава почит на Пенчо Славейков със специално лого. 

Припомняме ви избрани стихове от неговото творчество: 


О, има тих вълшебен край

О, има тих вълшебен край
и никой го не знай,
къде е той -
вълшебен край на отдих и покой.
Къде е той?
Живей, люби, страдай,
надей се и желай -
достига там
тоз, на когото во сърцето плам
гори за там, -
тоз, който люби, страда и живей,

тоз, който като мен за тоя край кoпней.


Во стаичката пръска аромат...

Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете,
тоз аромат душата ми в мечти
при теб унася, свидно мое дете.

И виждам те унесена в мечти
за мен, подпряла чело на ръцете...
Во стаичката пръска аромат
от теб оставената китка цвете.  


Зад горите тъмни ясен ден се кани...

Зад горите тъмни ясен ден се кани,
и цветята, росни от зорите ранни,
поздрав му изпращат — своя аромат...
Как е хубав, боже, твоя дивен свят!

На пладнешко слънце от лъчите грени,
пъпчици разцъфват розите засмени,
и зарад милувка свождат цвят към цвят...
Как е дивен, боже, твоя хубав свят!

Месечко градински посребрил е грани,
на първинка обич в бляна замечтани,
свели сме се ние, като цвят към цвят...
Как е весел, Боже, твоя дивен свят! 


Докле е младост, златно слънце грей...

Докле е младост, златно слънце грей,
сърцето златни блянове лелей.
Докле е младост, леко път се ходи
и леки са световните несгоди.

Докле е младост, всичко е шега;
не хвърля сянка на сърце тъга;
дори тъгата извор е на радост —
докле е младост, ах, докле е младост! 


Бог знае как и откъде познало...

Бог знае как и откъде познало,
че зарад него в блян трептят сърца ни —
килим вълшебен слънцето постлало,
в полето ни на гости то покани.

И гря ни то през целий ден приветно.
Кога на отдих се прибра — несетно
забрави лъч: та и дома прибрани,
во нощний мрак да грее пак в сърца ни.



Насреща ми седеше мълком ти...

Насреща ми седеше мълком ти,
бог знае де занесена в мечти —
от тебе поглед без да дигна,
аз тез мечти се мъчех да постигна.

Но неми бяха ясните очи —
и само в тази яснота личи,
че буря е зад тях нощес вилняла
и яснота чрез сълзи им е дала.


Вървиме ний самотни на светът...

Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:

ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.

И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем...
За нас самотност тряба — за да греем.