Мартеницата - нишката, която ни свързва

На 1 март отбелязваме един от най-хубавите и обичани български обичаи - закичваме се с мартеници за здраве, дълъг живот и изобилие. Традиция, която почитаме от векове, любима на малки и големи.

Усуканият бяло-червен конец е здравата нишка, която свързва българите у нас и по света в едно. Нишка, с която всяка година в началото на март си пожелаваме да сме здрави, силни и щастливи. Нишка, с която си припомняме, че сме българи. Не само в България, но и навсякъде по света.

Традиционната мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Червено е символ на любов, здраве и жизненост, а бялото на чистота, невинност и радост.

Мартениците се връзват на 1 март и се носят докато не видим за първи път прелетна птица (лястовичка или щъркел) или до първа пролет. След това се свалят и се завързват на цъфнало плодно дърво или под камък. По камъка може да се гадае за годината. Ако след един месец под него има мравки или други буболечки, годината ще е плодородна и хубава. 

Популярен е и друг обичай - избор на ден и гадаене по него за годината. На 1 март всеки си намисля определен ден до 22 март и по него познава каква ще му е годината. Ако денят е слънчев, ще е успешна. Ако вали и времето е лошо - ще има трудности.

Легенди за мартеницата

Според легендите мартеницата води началото си още от времето на хан Аспарух. 

Според една от тях, първата мартеница е направена от жената на Аспарух - Ахинора. През втората половина на 7 век Аспарух вече бил преминал Дунава и открил за българите земите около Балкана. Ахинора дълго чакала своя любим, накрая завързала за крачето на лястовичка един усукан в бяло и червено конец и пуснала птичката да предаде посланието й за здраве и любов.

Според друго предание хан Аспарух получил дар от сестра си Хуба под формата на китка, привързана към крака на лястовица с бял конец. Червената багра била от кръвта на птицата, чийто крак бил наранен от конеца. Птичката пристигнала при хан Аспарух точно на 1 март. Оттогава и традицията на този ден всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.

Друга легенда разказва, че владетелят на прабългарите, хан Кубрат, повикал петте си сина и им завещал да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Да бъдат силни и да не могат врагове да ги нападат и поробят. След време хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните предложил на братята й да го признаят за техен владетелтогана, да освободи сестра им и да им остави земите. Канските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син, Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг.

Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина, докато намерят свободна земя. Уговорили се Аспарух да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак , за да избягат. Братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.

След време при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните, като го видели и побягнали.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите.